Вселената на Капушчински

   В разгара на лятото имам рожден ден, та се случва да получавам подаръци. Тази година денят Х наближава и това ми напомни, че преди няколко години моя братовчедка поискала да ми вземе нещо и знаейки колко обичам книгите, купила ми една, мога да се обзаложа случайно попаднала ѝ (не съм я питал, но съм ѝ благодарен). Така при мен се озова „Пътешествия с Херодот” на Ришард Капушчински. Признавам си откровено, че погледнах много скептично на заглавието, а още по-скептичен станах, когато открих правописна грешка на задната корица. Изтъкани сме от предразсъдъци...

   Вие четете ли в тоалетната? Аз да. Дори мисля, че това е най-смисленото нещо, което може да се прави, докато се подчиняваме на големите повиквания на природата. Необходимо условие е обаче, да сте седнали, в противен случай трябват здрави крака. Но да не се отклоняваме прекалено в темата. Та в тоалетната, на рафта с книги (да, имам си рафт с книги в тоалетната и не мисля, че е извратено) открих след повече от година книгата на Капушчински и по стечение на обстоятелствата беше единствената от оставените там, която не бях чел. Преодолях тежката си антипатия към правописната грешка на задната корица, за която вече споменах, и се зачетох. След два часа излязох с изтръпнали крака, след два дни „Пътешествия с Херодот” бе прочетена, след два месеца всички заглавия на този велик поляк, до които успях да се докопам, бяха отметнати и добавени към списъка с четива, които ще препоръчвам горещо. Психология, философия, история, пречупени през погледа на талантлив разказвач.

    Все пак, кой е Ришард Капушчински?

   Роден една година след баба ми в градче на име Пинск, днешен Беларус, съзнателното му детство преминава през люлката на Втората световна война, а въпросите се нижат един след друг. Същите тези въпроси най-вероятно го довеждат до залите на Варшавския унивеситет в следвоенните години, където започва с полска филология, преминава през специалност история, а в края на следването си излиза и с документ за журналист. Четейки книгите му, твърдя, че е трябвало да му връчат и някоя бележчица от специалност психология. За него се твърди, че е поет, писател, публицист и фотограф, на много места може да се прочете, че е световно известен, най-вече като журналист, особено заради репортажите му от горещите точки на света (Азия, Латинска Америка, Африка, Европа…) – през 60-те и 70-те години отразява 27 революции и преврата. Книгите му са преведени на повече от трийсет езика. Малко е, както се твърдеше в една реклама, която въртяха доскоро по телевизиите, защото докато си ги четях, идеше ми да хвана един от ония маркери за подчертаване и да си отбелязвам, записах си в тефтер повече от петдесет страници с цитати. 

   Прочетох обаче коментари за Ришард Капушчински, че бил агент на полската ДС, както и да се казва тя всъщност, та си казах, че поляците понякога много приличат на нас - не гледат какво е оставил човека след себе си, а търсят призраци в гардероба. Но нека вмъкна малко суха информация в текста си.

   Капушчински отразява полски събития до 1962, когато е назначен в ПАП (полската информационна агенция) като единствения (?!) ѝ кореспондент за чужбина, от 1969 е кореспондент за Южна Америка; отразява събитията в 50 страни между 1959 и 1981 г. Почти 30 години работи за ПАП и различни полския издания. Бил е на 12 фронта, 4 пъти е осъждан на разстрел. След 1981 е писател на свободна практика. Посетил е 100 страни по света. Автор на 19 книги. Може би най-известните от тях са „Футболната война“(1976), която разказва за военния конфликт между Хондурас и Ел Салвадор през 1969 г.; „Императорът“ (1978), в която разказва за упадъка на странния режим на Хайле Селасие в Етиопия; „Шахиншахът“ (1982) – за падането на последния шах на Иран, Мохамед Реза Пахлави; и „Империята“ (1993) – за разпада на Съветския съюз.

   И тъй, обикаляйки от държава на държава, наблюдавайки, обмисляйки действията на хората като единици, ръководители, случайно попаднали участници в драматични събития, Капушчински създава своите неповторими истории, които някои хора определят като репортерски есета. Той описва широкия свят, все пак е бил в над 100 държави, не през погледа на авторитет и историк, а през погледа на обикновения човек.

   Писател по душа, името на полския журналист и репортер, дълги години е било спрягано за Нобелова награда за литература, но така и не я дочаква, в началото на 2007 г. се пресели в може би по-добър свят, но той е получил една много по-важна награда – признанието на полския народ и на целия свят за стотиците си репортажи, есета, бележки и книги, които да са начало на ново литературно течение, което използва достъпен ежедневен език, за да достигне до всеки читател. През 1976 г. написва първата си книга за Ангола „Още един живот“, в която задава стандарта си, на който не изневерява до последно – оставя фактите да служат за фон на неговата лична история, която преживява във всяко едно историческо събитие, на което е бил свидетел.

   И последно – книгите му не се намират лесно в превод на български, а и не всички са преведени, но това ги направи още по-сладки, когато все пак успях да ги открия.

Под филмовото иго

   Тази година баща ми става на 62. Когато бях малко момче, този мой баща се опитваше да ми набие в главата някои ценности като морал, родолюбие, честност, почтеност и най-вече непримиримост на всяка цена да отстоявам това, в което вярвам. Не можех да го разбера тогава, но го разбирам сега и, слава Богу, мога да му го кажа.

   През 1952 г., освен че се е родил баща ми, режисьорът Дако Даковски се осмелява да заснеме историята на един роман, който стои в съзнанието на много поколения българи – „Под игото“, и пуска филм с едноименно заглавие. До ден днешен единствен Дако си стои самотник на българския режисьорски небосклон в това отношение. Не знам защо толкова се плашат българските „кинаджии“ и не използват съвременните технически средства, за да пресъздадат книга, която включва всички онези неща, на които ме учеше родителят ми преди години. И предвид времето, в което живеем, мисля, че имаме крещяща нужда от един такъв филм. Не че продукцията отпреди шейсет и две години е лоша, напротив - чудесена е, но забелязвам, че съвременните граждани на държавата никак не я разбират. И не само това, не искат да се опитат да я разбират. За четенето на книгата пък изобщо не искам да споменавам. Там положението е още по-трагично.

   Та... мисълта ми е, че ако българските режиьори се престрашат да заснемат нов вариант на „Под игото“, но не така че да усвоят едни пари, а да направят нещо стойностно, което да излезе извън средите на десетте човека, които се хранят от киноцентъра, може би ще предизвикат и интереса на хиляди млади хора към тази изключителна книга на Вазов. Ще предизвикат, може би, едно ново възраждане на мисълта и истинските ценности. А може би ще се върнем на един познат рефрен, който гласи – „А дано, ама надали!“... кой знае?! Бандата „ъндърграунд“ творци, които се чудят какви идиотии да заснемат, и си стоят на сянка „Под прикритие“, да вземе да се стегне, да потърси финансиране и да реализира проект с нескромната идея да заснеме нов поглед на „Под игото“. А фабулата може да бъде развита доста динамично. Забелязвам, че в последните години холивудските сценаристи са толкова оригинални, че се скъсаха да претворяват сюжети от древногръцката митология, историйки за вампири, върколаци и демони. Не си пънат главиците да измислят някой оригинален сценарий – в това няма пари, но в претворяването на митове и исторически факти има, само да се намерят добри продуценти, които да намерят паричките.

   Затова, уважаеми родни кинодейци, не се ослушвайте, ами запрятайте ръкавите и преровете българската литература, история и традиции. Има какво да се покаже от тях. Направете българското кино близко до хората, каквото за малко беше преди началото на т.нар. преход! Използвайте социалните му функции, за да събудите интереса, и го направете гледаемо... и защо да не започнете с „Под игото“?! А ако все пак някой е пропуснал класиката, моля... има я в ютуб.

Защо забравихме българските имена на месеците от годината?

  Странни люде сме ние, българите, измислили сме имена на месеците от годината, хубави, цветисти, точни, а ползваме тези на западния свят, наречени на римски богове и бройни.

  От къде на къде декември ще ми е десетият месец на мен... да, това означава името му, десети?

  Защо петият месец от годината се казва МАЙ, какво е за нас божеството от римската митология Майус?

  Примерите могат да бъдат дванадесет, но да не навлизам в излишни размишления, просто искам да ви припомня как са българските имена на месеците в годината, които са се запазили в известна степен в полския език, в чешкия, в украинския и в хърватсткия, но не и в българския.

   Януари, кръстен на римския двулик бог Янус, е ПРОСЕНЕЦ, означава нарастването на деня.

  Февруари, идва от празника на очистването на тялото febria, в българския календар се е наричал СЕЧЕН, спомнете си Малък Сечко, въздухът сече, реже.

  Март, месецът на бог Марс, на латински Martius, в нашата традиция е наречен месец СУХИ.

  Април има българското съответствие БРЕЗОВ. Наречен е на името на брезата, която цъфти в този период. На латински месецът е Aprilis от “aperio” – откривам.

  Май по нашите земи се наричал ТРЕВЕН, още и ЦВЕТЕН, защото това е времето на растежа на тревата и цъфтежа на дървета и цветя. В Рим той приема името на божеството на растежа Maius.

  Юни е наречен ИЗОК. Така се наричали скакалците, които нападали посевите. Латинското съответствие на този месец е Iunius. Предполага се, че е посветен на Юнона – богинята, покровителка на раждането.

  Юли е ЧРЪВЕН и е приел наименованието на вид червеи, които се събирали през лятото и от които се получавала червена боя. В чест на Цезар този месец в Рим се нарича „Iulius”. По-рано неговото име било „квинтил”. Думата означава пети месец, като се брои от март.

  Август е наречен ЗАРЕВ от глагола рева, зарева. Това е периодът на разгонването на елените. През това време те издават специфични ревове. В римския календар този месец е посветен на император Октавиан Август и се нарича Augustus. По-раннота му име е sextilis (секстил) – шести месец от годината като се брои от март.

  Септември в стария български календар се наричал РУЕН. Така се наричало растението смрадлика, което цъфти през есента. В Римския календар този месец се нарича September и означава редно число. Следващите три месеца също са редни числа: October (осми), November (девети), December (десети)

  По нашите земи тези месеци имат следните значения: Октомври е ЛИСТОПАД, заради падането на листата на дърветата, Ноември е наречен ГРУДЕН, заради това, че земята през зимата е скована и става на грудки от студ, а месец Декември, едва ли има нужда от обяснение – той е просто СТУДЕН.

  Не храня илюзии, че ще възвърнем някога тези хубави имена на месеците от годината в официалния ни календар, но поне да ги знаем, ей така, както казват - за обща култура, задето сме българи.

Един зимен ден край морето

    В началото на годината ремонтираха плажа. Всъщност трудно можеше да се каже, че е нещо сериозно. По-скоро обновяваха мидените черупки и пресяваха пясъка от спомени. Верни помощници на хората в тази отговорна дейност бяха две машини за почистване от механични отпадъци, но едната не работеше. Другата пък пощеше и фризираше леко плажа. Морето почти не го пипаха, освен ако не беше направило прекалено много непредвидени заливчета. По този повод един от отговорниците за дейността по почистването казваше: „Морето да си знае границите! Щото и моето търпение си има граници, мълча, мълча, ама като замахна...”. Клатеше глава и думите му увисваха в студения февруарски въздух. 

    През бавно отиващата си зима морето не си беше позволило да своеволничи и отговорникът нямаше какво толкова да замахва и да клати заканително глава. В следобедния здрач се открояваше простора. 

  На фона на бензиновите изпарения от почистващата машина в този късен февруарски следобед се виждаха и единствените посетители на плажа, които се наслаждаваха на чистия въздух и спокойното море. Те бяха възрастна шведска двойка, предпочела зимното спокойствие пред лятната досада от хиляди хора. Старецът се подпираше стабилно на лакирания си дървен бастун от шведски бор, а неговата достолепна съпруга зиморничаво се увиваше с дебел вълнен шал и даваше вид, че много ѝ е студено. Докато се разхождаха и двамата си мислеха дали и догодина ще са сред живите, за да повторят тази хубава зимна почивка на юг. Когато стигнаха водата мъжът се спря, потопи бастуна си в нея и се замисли за свои неща – пари, млади жени и изкуствени зъби, но жена му бързо го извади от унеса с нежен укор:

    - Недей така! Ще настинеш. Водата сигурно е ледена. - каза тя. Отдавна бе приела бастуна като част от тялото на съпруга си и затова не усети адекватно ситуацията.

    - Ха! Аз не настинах в горите над полярния кръг, та... - но не успя да завърши изречението си, защото жена му се разсмя - гърлено, дълбоко, по женски...по шведски. 

    В главата на стария швед проблесна мисъл. Докато той е мръзнел като секач в дълбокия север, за да изкара някоя друга крона в повече, жена му се е забавлявала с любовника си, който вероятно е пътувал на север само при завръщане от почивка в някоя топла част на света. Разменяли са си топлина, ласки и нежни думи. Сега, след толкова години той разбра какви ги е вършила в негово отсъствие. Стана му обидно, заля го омраза, поиска да си отмъсти някак. Реши да удари невярната си жена с бастуна и го измъкна от мокрия пясък, при което се чу едно неопределено “шляк” от каучуковия наконечник. Но как да удариш някого с бастуна, на който се подпираш? 

    Старецът възстанови опората си и се за замисли отново. Вгледа се в жена си и видя тлъстите бръчки по шията й, под палтото и роклята, под пластовете бельо се открои меката, отпусната кожа, увисналите, сухи гърди изплуваха в съзнанието му, усети миризмата на старост и... си представи как онзи, любовникът, е държал в ръцете си сегашното й тяло. Така постепенно обидата премина и старият швед възстанови душевното си спокойствие. Дори му стана малко по-весело от преди. Защо ли изобщо си направи труда да ревнува? 

    А ремонтът на плажа продължаваше. Всъщност то не беше точно ремонт, но този въпрос вече беше уточнен. Отново се усещаше натрапчивия аромат на бензинови изпарения. Някъде в недрата на почистващата машина седеше човекът. Още осем декара и си тръгваше. Близкият край на работния ден го накара да забърза. Във вътрешността на машината още по-отчетливо започнаха да се чуват шумовете – скелети на птици, капачки от плажно мляко, спукани и изоставени гумени възглавнички, миди, найлонови торбички, спомени за топлина и любов - всичко се превръщаше в едно и скърцаше като пясък между зъбите. Осем декара, прибиране на почистващата машина, последния автобус. Това оставаше. 

    Слънцето се забули и изчезна. През февруари край морето то изчезва, а не залязва. Шведската двойка отдавна се беше прибрала в топлия хотел. Гларусите и шамандурите се бяха скрили в тъмнината с очакване за новия ден, който ги приближаваше до лятото. 

    Падаше нощ и всички заспиваха.

Рано или късно, всички ще минем през "Деветата порта"

   Тези дни се върнах малко повече от десетилетие назад във времето, след като гледах „Деветата порта“, един противоречив, според повечето критици, филм на Роман Полански. Чудех се на себе си защо така упорито го заобикалях толкова години, може би заради светещият толкова ярко „Пианистът“ и страхотния „Писател в сянка“, които излязоха след него. Някакво вътрешно чувство упорито ми нашепваше, че филмът не струва. Е... преборих се и го добавих в графа „Гледани“. Какво тук значат някакви си четиринайсет-петнайсет сезона от излизането му? Всеки негледан филм е нов, всеки непрочетен вестник е актуален.

    Не всеки филм на великия Роман се превръща в събитие за почитателите на киното, особено зад океана. Повечето му творения се смятат от широката публика за претенциозни, безвкусни и отегчителни. И въпреки че за „Китайски квартал“ имаше, ако не се лъжа, единайсет номинации за Оскар, той спечели само един (за сценарий), за „Бебето на Розмари“ също (за най-добра женска роля на Рут Гордън). 

  Поразрових се в архивите и видях, че „Деветата порта“ е посрещнат доста хладно при излизането си, а някои писачи дори са го наричали „боклук“, „загуба на време“, „толкова беше зле, че заспах“ и т.н. В действителност, или поне в моята такава, филмът е едно много добре организирано завръщане към корените на демонизма, както в киното, така и в собствената филмография на Полански. През 1968 г. с „Бебето на Розмари“, полякът, роден в Париж, маркира развитието на нов тип жанр, който е съчетание между добре разказана история с моменти на здраво напрежение и мистика. В по-късно време Роман извади на бял свят „Д-р Смърт“ със Сигърни Уивър и Бен Кингсли, а в последните години на старото хилядолетие – „Деветата порта“. 

   Безспорен факт е и че филмът е организиран върху бруталната книга, да точно брутална имам предвид, на Артуро Перес-Реверте – „Клубът Дюма“. Някои издатели години след излизането на филма се сетиха да преиздадат книгата със заглавие... „Деветата порта“, което беше поредното доказателство за безидейност и стремеж към печалби на гърба на филма. Но това е друга тема.

   Оказа се, поне така твърди Роман Полански, че веднага след като прочел книгата на Реверте, той решава, че „... от дяволите, вампирите, и разните му там други същества се получават страхотни истории.“ Така се ражда и идеята за филм, чиято атмосфера да се доближи максимално до тази чисто литературна ангажираност и представа за фикция. Сценаристът Джон Браунджон също идеално е уловил духа на книгата и ни насочва към една опасна игра на думи, която напомня някакъв ритуален обред. Накратко, експерт по ценни и редки книги търси средновековен ръкопис с окултно съдържание. Книгата с дяволски заклинания обаче отваря пътя към измерение, което преобръща целия живот на героя. Създава се илюзията за един безкраен танц с думите, който довежда до представа за свят, изпълнен с ужас, страх и в същото време с привличане, което се мисли като сексуално. Самото движение на героя в този свят, срещите му с пратениците на Дявола – колекционери, странници, прелъстителни жени, подсказва за една класическа творба – АД на Данте, която можете да видите дори и в заглавието на филма. 

   Мисля, че е време да включа в тези редове и името на Джони Деп. Ех, Джони, Джони, ти който отказваш какви ли не роли във филми, ставащи после суперхитове, слава Богу, приел си тази! И явно на Джони му е станала много интересна ролята, защото влязъл във филма по неповторим начин. Дори имам чувството, че буквално е облякъл кожата на главния герой Боб Корсо, експерт по стари книги, себичен, егоцентричен, неуспял писател и влюбен в себе си циник. Обаче... в хода на действието той се преобразява напълно и се превръща в целенасочен, търсещ истината и готов да се бори за всяко парче от нея. Тази метаморфоза е в основата на тежките критики, които филмът получава. Наречен е муден, наречен е скучен, но всъщност той поставя един много кратък и тежък въпрос – Склонен ли си да повярваш или не? Ако отговорът е положителен, пуснете се по насладата от стилно разказана история, заснета блестящо от оператора Дариус Хонджи, който снима „Седем“, „Паник стая“ и „Полунощ в Париж“. Ако пък не успеете да се отървете от ежедневието, произаичното, баналността и съмненията – тогава пропуснете лентата.

   И не забравяйте книгата на Реверте... велика е! При това този жанр не ми е сред любимите.

Пак ще се срещнем след 10 години... с Хобит.

   Името на тази популярна песен отеква в главата ми, а аз си мисля кога отминаха десет години от „Завръщането на краля“. 

   Когато чух, че Питър Джаксън е решил да екранизира и „Хобит“, честно казано, изтръпнах. Загризаха ме съмненията на принципа, че трудно се достига нивото от първия опит, а още по-трудно се подобрява. Няма да крия, почитател съм на Толкин и винаги съм си представял по определен начин и Властелинът, и Хобит. А знаем, че фантазията е най-добрият режисьор, защото няма нито нужда от каскадьори и скъпи специални ефекти, нито от многомилионен бюджет. Няма го и напрежението от задължителните продажби, защото киното отдавна се е превърнало в бизнес, където провалите не се прощават. Царица-парица владее и Средната земя.

   1.януари.2013 г. 21.30 ч. Кино. Кое кино ли? То само едно остана? Билети за „Неочаквано пътешествие“. Кълбо нерви. Дали е успял проклетият режисьор? Нямам сили нито за пуканки, нито за бира, само бутилка вода и чифт очила за 3D. Очакват ме повече от два часа. Минава полунощ, не помня точно колко беше часът, отдалечавам се от киносалона. Замаян, със зачервени очи, уморен. Но доволен. Не съм в еуфория, не ме разбирайте погрешно, не съм дори в много добро настроение, но успокоен, че филмът не е провал, че има шанс някой да хареса историята и да види истинския ѝ вид в книгата. Дори няколко деца около мен коментират, че може да опитат този анахронизъм, наречен четене от книжно тяло. Да, определно мога да кажа, че имам надежда.

   1.януари.2014 г. 21.30 ч. Кино. Билети за „Пущинакът на Смог“. Няма нерви. Режисьорът е успял година по-рано и никак не вярвам, че след сравнително успешната първа част от тази трилогия, ще има някаква издънка. Чифт очила, бутилка вода и някакво шоколадово десертче. Очакват ме спокойни почти три часа. Малко преди първия час след полунощ пуша цигара, говоря си с приятели за нещо съвсем различно от филма и си мисля, че 3D прожекциите не ми понасят, може би имат пръст в тая работа и титулярните ми очила с диоптри. Драконът беше чудесен, макар и много да напомняше на онзи Шон-Конъровия Драко от „Сърцето на дракона“.

  1.януари.2015 г. У дома. Някакъв видеоплеър в лаптопа и зареден за гледане „Дотам и обратно“. Пуканки.

   И в последните два реда искам да кажа, че тандемът Мартин Фриймън/Бенедикт Къмбърбач предпочитам да гледам в сериала „Шерлок“.

Играта на Ендър - неизбежни сравнения между книгата и филма

    Подхванах „Играта на Ендър“ малко на шега. Бях убеден, че няма да ми хареса, затова започнах с нагласата да изчета десетина страници и да я захвърля. След десет страници забравих за намерението си. Един следобед се превърна в четене до 3 сутринта, а в края на следващия ден книгата беше прочетена. Дълго време след това умувах над разни въпросчета, които ми се оформиха в главата, а мой приятел твърдеше, че и наскоро появилия се филм също не е никак лош.

   Признавам си, че авторът Орсън Скот Кард не ми говореше нищо до момента, в който не разбрах за съществуването му от корицата на „Играта на Ендър“. Не бях чел нищо негово, не бях чувал нищо за него. После се поразрових и попаднах на личния му сайт, оказа се, че Ендър не е самотен в една единствена игра и тепърва ми предстои да прочета и другите книги, свързани с него. Началото е обещаващо.

   Споменах за едни въпросчета, на които смятам, че си дадох отговори, и се престраших да изгледам филма. Неизбежното сравнение и този път, както в повечето сравнения между книгата и филмовия ѝ вариант, натежа в полза на книгата.

   Ендър е хлапе, на което му е отредено в близкото бъдеще да спаси Земята от второ нашествие на извънземна цивилизация. Появата на Eндър е специална, защото е трето дете във време с ограничение на раждаемостта, дошло на бял свят с благословията на флота, търсещ новия водач на земните армии. Въпреки че е Третак, както презрително бива наречен Ендър, той показва огромни заложби, и бързо е преместен в Командирското училище, където Мейзър Ракъм, героят от първата война с бъгърите, оформя момчето като истински лидер.

   Основният сюжет в книгата и филма доста се припокрива. Но във филма са пренебрегнати толкова подробности, че в един момент се чудех закъде толкова много се е разбързал този режисьор, защо подминава очевадно важни събития и случки, защо някои много ангажиращи послания на автора са оставени встрани? Отговорът ми се оформи почти в момента, в който си зададох и въпроса – за да може филмът да е атрактивен, лесносмилаем, ефектен и неизискващ много задълбочаване. Целевата му група е съвсем различна от тази на книгата. Този филм е направен, за да спечели пари, а посланията му са силно ограничени, за разлика от тези на книгата, но, слава богу, има ги.

   Главните действащи лица са сведени до абсолютния минимум в холивудската продукция, за разлика от книгата, където броят на персонажите е много по-разгърнат, а изграждането им е много по-пълноценно. Необяснимо ми е защо режисьорът на филма е избрал деца с по пет-шест години по-големи от тези, които е описал Орсън Кард в книгата си. Ендър влиза във военното училище на седем години, а филмовият образ е поне на дванайсет. Но това не е болка за умиране. Всъщност голямата ми болка е, че режисьорът на филма е пренебрегнал важни послания на книгата, пренебрегнал е комуникацията между братът и сестрата на Ендър, които имат основно място в книгата и които се надявам в другите книги от поредицата да открия отново. Не мога да простя и факта, че е изрязан краят на книгата, в който съвсем невинно след като е отстранен по-големият враг, на Земята, разделена на два лагера, си спретват една войничка за преразпределяне на благата, а Ендър Уигин изчезва и се превръща в Говорителя на мъртвите, който разкрива истинската причина за войната с бъгърите.

   Оценявам обаче старанието на Гавин Худ, режисьорът, който досега отнесе доста критики, да запази едно от най-важните послания на книгата и във филма – не е задължително да унищожим всичко, което не разбираме. За нас, хората, различното е лошо, нещо извън установените от някого, някъде правила, е недопустимо. Освен този, Кард засяга и редица други морални въпроси в книгата си, които са пропуснати във филма. И въпреки че бях доста суров към кинолентата, струва си да се гледа. Дори се надявам да има продължение.

   Накрая искам да спомена колко добро впечатление ми остави Ейса Бътърфилд, момчето, което изпълнява ролята на Ендър във филма. Без значение, че е много по-голям от оригиналния образ в книгата, този млад актьор се справи великолепно във всяко едно отношение. Естествено титаните Харисън Форд и Бен Кингсли също доста помогнаха за продажбите на филма.

   Накратко, филмът е добър, книгата е велика.