Защо забравихме българските имена на месеците от годината?

  Странни люде сме ние, българите, измислили сме имена на месеците от годината, хубави, цветисти, точни, а ползваме тези на западния свят, наречени на римски богове и бройни.

  От къде на къде декември ще ми е десетият месец на мен... да, това означава името му, десети?

  Защо петият месец от годината се казва МАЙ, какво е за нас божеството от римската митология Майус?

  Примерите могат да бъдат дванадесет, но да не навлизам в излишни размишления, просто искам да ви припомня как са българските имена на месеците в годината, които са се запазили в известна степен в полския език, в чешкия, в украинския и в хърватсткия, но не и в българския.

   Януари, кръстен на римския двулик бог Янус, е ПРОСЕНЕЦ, означава нарастването на деня.

  Февруари, идва от празника на очистването на тялото febria, в българския календар се е наричал СЕЧЕН, спомнете си Малък Сечко, въздухът сече, реже.

  Март, месецът на бог Марс, на латински Martius, в нашата традиция е наречен месец СУХИ.

  Април има българското съответствие БРЕЗОВ. Наречен е на името на брезата, която цъфти в този период. На латински месецът е Aprilis от “aperio” – откривам.

  Май по нашите земи се наричал ТРЕВЕН, още и ЦВЕТЕН, защото това е времето на растежа на тревата и цъфтежа на дървета и цветя. В Рим той приема името на божеството на растежа Maius.

  Юни е наречен ИЗОК. Така се наричали скакалците, които нападали посевите. Латинското съответствие на този месец е Iunius. Предполага се, че е посветен на Юнона – богинята, покровителка на раждането.

  Юли е ЧРЪВЕН и е приел наименованието на вид червеи, които се събирали през лятото и от които се получавала червена боя. В чест на Цезар този месец в Рим се нарича „Iulius”. По-рано неговото име било „квинтил”. Думата означава пети месец, като се брои от март.

  Август е наречен ЗАРЕВ от глагола рева, зарева. Това е периодът на разгонването на елените. През това време те издават специфични ревове. В римския календар този месец е посветен на император Октавиан Август и се нарича Augustus. По-раннота му име е sextilis (секстил) – шести месец от годината като се брои от март.

  Септември в стария български календар се наричал РУЕН. Така се наричало растението смрадлика, което цъфти през есента. В Римския календар този месец се нарича September и означава редно число. Следващите три месеца също са редни числа: October (осми), November (девети), December (десети)

  По нашите земи тези месеци имат следните значения: Октомври е ЛИСТОПАД, заради падането на листата на дърветата, Ноември е наречен ГРУДЕН, заради това, че земята през зимата е скована и става на грудки от студ, а месец Декември, едва ли има нужда от обяснение – той е просто СТУДЕН.

  Не храня илюзии, че ще възвърнем някога тези хубави имена на месеците от годината в официалния ни календар, но поне да ги знаем, ей така, както казват - за обща култура, задето сме българи.

Един зимен ден край морето

    В началото на годината ремонтираха плажа. Всъщност трудно можеше да се каже, че е нещо сериозно. По-скоро обновяваха мидените черупки и пресяваха пясъка от спомени. Верни помощници на хората в тази отговорна дейност бяха две машини за почистване от механични отпадъци, но едната не работеше. Другата пък пощеше и фризираше леко плажа. Морето почти не го пипаха, освен ако не беше направило прекалено много непредвидени заливчета. По този повод един от отговорниците за дейността по почистването казваше: „Морето да си знае границите! Щото и моето търпение си има граници, мълча, мълча, ама като замахна...”. Клатеше глава и думите му увисваха в студения февруарски въздух. 

    През бавно отиващата си зима морето не си беше позволило да своеволничи и отговорникът нямаше какво толкова да замахва и да клати заканително глава. В следобедния здрач се открояваше простора. 

  На фона на бензиновите изпарения от почистващата машина в този късен февруарски следобед се виждаха и единствените посетители на плажа, които се наслаждаваха на чистия въздух и спокойното море. Те бяха възрастна шведска двойка, предпочела зимното спокойствие пред лятната досада от хиляди хора. Старецът се подпираше стабилно на лакирания си дървен бастун от шведски бор, а неговата достолепна съпруга зиморничаво се увиваше с дебел вълнен шал и даваше вид, че много ѝ е студено. Докато се разхождаха и двамата си мислеха дали и догодина ще са сред живите, за да повторят тази хубава зимна почивка на юг. Когато стигнаха водата мъжът се спря, потопи бастуна си в нея и се замисли за свои неща – пари, млади жени и изкуствени зъби, но жена му бързо го извади от унеса с нежен укор:

    - Недей така! Ще настинеш. Водата сигурно е ледена. - каза тя. Отдавна бе приела бастуна като част от тялото на съпруга си и затова не усети адекватно ситуацията.

    - Ха! Аз не настинах в горите над полярния кръг, та... - но не успя да завърши изречението си, защото жена му се разсмя - гърлено, дълбоко, по женски...по шведски. 

    В главата на стария швед проблесна мисъл. Докато той е мръзнел като секач в дълбокия север, за да изкара някоя друга крона в повече, жена му се е забавлявала с любовника си, който вероятно е пътувал на север само при завръщане от почивка в някоя топла част на света. Разменяли са си топлина, ласки и нежни думи. Сега, след толкова години той разбра какви ги е вършила в негово отсъствие. Стана му обидно, заля го омраза, поиска да си отмъсти някак. Реши да удари невярната си жена с бастуна и го измъкна от мокрия пясък, при което се чу едно неопределено “шляк” от каучуковия наконечник. Но как да удариш някого с бастуна, на който се подпираш? 

    Старецът възстанови опората си и се за замисли отново. Вгледа се в жена си и видя тлъстите бръчки по шията й, под палтото и роклята, под пластовете бельо се открои меката, отпусната кожа, увисналите, сухи гърди изплуваха в съзнанието му, усети миризмата на старост и... си представи как онзи, любовникът, е държал в ръцете си сегашното й тяло. Така постепенно обидата премина и старият швед възстанови душевното си спокойствие. Дори му стана малко по-весело от преди. Защо ли изобщо си направи труда да ревнува? 

    А ремонтът на плажа продължаваше. Всъщност то не беше точно ремонт, но този въпрос вече беше уточнен. Отново се усещаше натрапчивия аромат на бензинови изпарения. Някъде в недрата на почистващата машина седеше човекът. Още осем декара и си тръгваше. Близкият край на работния ден го накара да забърза. Във вътрешността на машината още по-отчетливо започнаха да се чуват шумовете – скелети на птици, капачки от плажно мляко, спукани и изоставени гумени възглавнички, миди, найлонови торбички, спомени за топлина и любов - всичко се превръщаше в едно и скърцаше като пясък между зъбите. Осем декара, прибиране на почистващата машина, последния автобус. Това оставаше. 

    Слънцето се забули и изчезна. През февруари край морето то изчезва, а не залязва. Шведската двойка отдавна се беше прибрала в топлия хотел. Гларусите и шамандурите се бяха скрили в тъмнината с очакване за новия ден, който ги приближаваше до лятото. 

    Падаше нощ и всички заспиваха.