Рано или късно, всички ще минем през "Деветата порта"

   Тези дни се върнах малко повече от десетилетие назад във времето, след като гледах „Деветата порта“, един противоречив, според повечето критици, филм на Роман Полански. Чудех се на себе си защо така упорито го заобикалях толкова години, може би заради светещият толкова ярко „Пианистът“ и страхотния „Писател в сянка“, които излязоха след него. Някакво вътрешно чувство упорито ми нашепваше, че филмът не струва. Е... преборих се и го добавих в графа „Гледани“. Какво тук значат някакви си четиринайсет-петнайсет сезона от излизането му? Всеки негледан филм е нов, всеки непрочетен вестник е актуален.

    Не всеки филм на великия Роман се превръща в събитие за почитателите на киното, особено зад океана. Повечето му творения се смятат от широката публика за претенциозни, безвкусни и отегчителни. И въпреки че за „Китайски квартал“ имаше, ако не се лъжа, единайсет номинации за Оскар, той спечели само един (за сценарий), за „Бебето на Розмари“ също (за най-добра женска роля на Рут Гордън). 

  Поразрових се в архивите и видях, че „Деветата порта“ е посрещнат доста хладно при излизането си, а някои писачи дори са го наричали „боклук“, „загуба на време“, „толкова беше зле, че заспах“ и т.н. В действителност, или поне в моята такава, филмът е едно много добре организирано завръщане към корените на демонизма, както в киното, така и в собствената филмография на Полански. През 1968 г. с „Бебето на Розмари“, полякът, роден в Париж, маркира развитието на нов тип жанр, който е съчетание между добре разказана история с моменти на здраво напрежение и мистика. В по-късно време Роман извади на бял свят „Д-р Смърт“ със Сигърни Уивър и Бен Кингсли, а в последните години на старото хилядолетие – „Деветата порта“. 

   Безспорен факт е и че филмът е организиран върху бруталната книга, да точно брутална имам предвид, на Артуро Перес-Реверте – „Клубът Дюма“. Някои издатели години след излизането на филма се сетиха да преиздадат книгата със заглавие... „Деветата порта“, което беше поредното доказателство за безидейност и стремеж към печалби на гърба на филма. Но това е друга тема.

   Оказа се, поне така твърди Роман Полански, че веднага след като прочел книгата на Реверте, той решава, че „... от дяволите, вампирите, и разните му там други същества се получават страхотни истории.“ Така се ражда и идеята за филм, чиято атмосфера да се доближи максимално до тази чисто литературна ангажираност и представа за фикция. Сценаристът Джон Браунджон също идеално е уловил духа на книгата и ни насочва към една опасна игра на думи, която напомня някакъв ритуален обред. Накратко, експерт по ценни и редки книги търси средновековен ръкопис с окултно съдържание. Книгата с дяволски заклинания обаче отваря пътя към измерение, което преобръща целия живот на героя. Създава се илюзията за един безкраен танц с думите, който довежда до представа за свят, изпълнен с ужас, страх и в същото време с привличане, което се мисли като сексуално. Самото движение на героя в този свят, срещите му с пратениците на Дявола – колекционери, странници, прелъстителни жени, подсказва за една класическа творба – АД на Данте, която можете да видите дори и в заглавието на филма. 

   Мисля, че е време да включа в тези редове и името на Джони Деп. Ех, Джони, Джони, ти който отказваш какви ли не роли във филми, ставащи после суперхитове, слава Богу, приел си тази! И явно на Джони му е станала много интересна ролята, защото влязъл във филма по неповторим начин. Дори имам чувството, че буквално е облякъл кожата на главния герой Боб Корсо, експерт по стари книги, себичен, егоцентричен, неуспял писател и влюбен в себе си циник. Обаче... в хода на действието той се преобразява напълно и се превръща в целенасочен, търсещ истината и готов да се бори за всяко парче от нея. Тази метаморфоза е в основата на тежките критики, които филмът получава. Наречен е муден, наречен е скучен, но всъщност той поставя един много кратък и тежък въпрос – Склонен ли си да повярваш или не? Ако отговорът е положителен, пуснете се по насладата от стилно разказана история, заснета блестящо от оператора Дариус Хонджи, който снима „Седем“, „Паник стая“ и „Полунощ в Париж“. Ако пък не успеете да се отървете от ежедневието, произаичното, баналността и съмненията – тогава пропуснете лентата.

   И не забравяйте книгата на Реверте... велика е! При това този жанр не ми е сред любимите.

Пак ще се срещнем след 10 години... с Хобит.

   Името на тази популярна песен отеква в главата ми, а аз си мисля кога отминаха десет години от „Завръщането на краля“. 

   Когато чух, че Питър Джаксън е решил да екранизира и „Хобит“, честно казано, изтръпнах. Загризаха ме съмненията на принципа, че трудно се достига нивото от първия опит, а още по-трудно се подобрява. Няма да крия, почитател съм на Толкин и винаги съм си представял по определен начин и Властелинът, и Хобит. А знаем, че фантазията е най-добрият режисьор, защото няма нито нужда от каскадьори и скъпи специални ефекти, нито от многомилионен бюджет. Няма го и напрежението от задължителните продажби, защото киното отдавна се е превърнало в бизнес, където провалите не се прощават. Царица-парица владее и Средната земя.

   1.януари.2013 г. 21.30 ч. Кино. Кое кино ли? То само едно остана? Билети за „Неочаквано пътешествие“. Кълбо нерви. Дали е успял проклетият режисьор? Нямам сили нито за пуканки, нито за бира, само бутилка вода и чифт очила за 3D. Очакват ме повече от два часа. Минава полунощ, не помня точно колко беше часът, отдалечавам се от киносалона. Замаян, със зачервени очи, уморен. Но доволен. Не съм в еуфория, не ме разбирайте погрешно, не съм дори в много добро настроение, но успокоен, че филмът не е провал, че има шанс някой да хареса историята и да види истинския ѝ вид в книгата. Дори няколко деца около мен коментират, че може да опитат този анахронизъм, наречен четене от книжно тяло. Да, определно мога да кажа, че имам надежда.

   1.януари.2014 г. 21.30 ч. Кино. Билети за „Пущинакът на Смог“. Няма нерви. Режисьорът е успял година по-рано и никак не вярвам, че след сравнително успешната първа част от тази трилогия, ще има някаква издънка. Чифт очила, бутилка вода и някакво шоколадово десертче. Очакват ме спокойни почти три часа. Малко преди първия час след полунощ пуша цигара, говоря си с приятели за нещо съвсем различно от филма и си мисля, че 3D прожекциите не ми понасят, може би имат пръст в тая работа и титулярните ми очила с диоптри. Драконът беше чудесен, макар и много да напомняше на онзи Шон-Конъровия Драко от „Сърцето на дракона“.

  1.януари.2015 г. У дома. Някакъв видеоплеър в лаптопа и зареден за гледане „Дотам и обратно“. Пуканки.

   И в последните два реда искам да кажа, че тандемът Мартин Фриймън/Бенедикт Къмбърбач предпочитам да гледам в сериала „Шерлок“.

Играта на Ендър - неизбежни сравнения между книгата и филма

    Подхванах „Играта на Ендър“ малко на шега. Бях убеден, че няма да ми хареса, затова започнах с нагласата да изчета десетина страници и да я захвърля. След десет страници забравих за намерението си. Един следобед се превърна в четене до 3 сутринта, а в края на следващия ден книгата беше прочетена. Дълго време след това умувах над разни въпросчета, които ми се оформиха в главата, а мой приятел твърдеше, че и наскоро появилия се филм също не е никак лош.

   Признавам си, че авторът Орсън Скот Кард не ми говореше нищо до момента, в който не разбрах за съществуването му от корицата на „Играта на Ендър“. Не бях чел нищо негово, не бях чувал нищо за него. После се поразрових и попаднах на личния му сайт, оказа се, че Ендър не е самотен в една единствена игра и тепърва ми предстои да прочета и другите книги, свързани с него. Началото е обещаващо.

   Споменах за едни въпросчета, на които смятам, че си дадох отговори, и се престраших да изгледам филма. Неизбежното сравнение и този път, както в повечето сравнения между книгата и филмовия ѝ вариант, натежа в полза на книгата.

   Ендър е хлапе, на което му е отредено в близкото бъдеще да спаси Земята от второ нашествие на извънземна цивилизация. Появата на Eндър е специална, защото е трето дете във време с ограничение на раждаемостта, дошло на бял свят с благословията на флота, търсещ новия водач на земните армии. Въпреки че е Третак, както презрително бива наречен Ендър, той показва огромни заложби, и бързо е преместен в Командирското училище, където Мейзър Ракъм, героят от първата война с бъгърите, оформя момчето като истински лидер.

   Основният сюжет в книгата и филма доста се припокрива. Но във филма са пренебрегнати толкова подробности, че в един момент се чудех закъде толкова много се е разбързал този режисьор, защо подминава очевадно важни събития и случки, защо някои много ангажиращи послания на автора са оставени встрани? Отговорът ми се оформи почти в момента, в който си зададох и въпроса – за да може филмът да е атрактивен, лесносмилаем, ефектен и неизискващ много задълбочаване. Целевата му група е съвсем различна от тази на книгата. Този филм е направен, за да спечели пари, а посланията му са силно ограничени, за разлика от тези на книгата, но, слава богу, има ги.

   Главните действащи лица са сведени до абсолютния минимум в холивудската продукция, за разлика от книгата, където броят на персонажите е много по-разгърнат, а изграждането им е много по-пълноценно. Необяснимо ми е защо режисьорът на филма е избрал деца с по пет-шест години по-големи от тези, които е описал Орсън Кард в книгата си. Ендър влиза във военното училище на седем години, а филмовият образ е поне на дванайсет. Но това не е болка за умиране. Всъщност голямата ми болка е, че режисьорът на филма е пренебрегнал важни послания на книгата, пренебрегнал е комуникацията между братът и сестрата на Ендър, които имат основно място в книгата и които се надявам в другите книги от поредицата да открия отново. Не мога да простя и факта, че е изрязан краят на книгата, в който съвсем невинно след като е отстранен по-големият враг, на Земята, разделена на два лагера, си спретват една войничка за преразпределяне на благата, а Ендър Уигин изчезва и се превръща в Говорителя на мъртвите, който разкрива истинската причина за войната с бъгърите.

   Оценявам обаче старанието на Гавин Худ, режисьорът, който досега отнесе доста критики, да запази едно от най-важните послания на книгата и във филма – не е задължително да унищожим всичко, което не разбираме. За нас, хората, различното е лошо, нещо извън установените от някого, някъде правила, е недопустимо. Освен този, Кард засяга и редица други морални въпроси в книгата си, които са пропуснати във филма. И въпреки че бях доста суров към кинолентата, струва си да се гледа. Дори се надявам да има продължение.

   Накрая искам да спомена колко добро впечатление ми остави Ейса Бътърфилд, момчето, което изпълнява ролята на Ендър във филма. Без значение, че е много по-голям от оригиналния образ в книгата, този млад актьор се справи великолепно във всяко едно отношение. Естествено титаните Харисън Форд и Бен Кингсли също доста помогнаха за продажбите на филма.

   Накратко, филмът е добър, книгата е велика.