Рано или късно, всички ще минем през "Деветата порта"

   Тези дни се върнах малко повече от десетилетие назад във времето, след като гледах „Деветата порта“, един противоречив, според повечето критици, филм на Роман Полански. Чудех се на себе си защо така упорито го заобикалях толкова години, може би заради светещият толкова ярко „Пианистът“ и страхотния „Писател в сянка“, които излязоха след него. Някакво вътрешно чувство упорито ми нашепваше, че филмът не струва. Е... преборих се и го добавих в графа „Гледани“. Какво тук значат някакви си четиринайсет-петнайсет сезона от излизането му? Всеки негледан филм е нов, всеки непрочетен вестник е актуален.

    Не всеки филм на великия Роман се превръща в събитие за почитателите на киното, особено зад океана. Повечето му творения се смятат от широката публика за претенциозни, безвкусни и отегчителни. И въпреки че за „Китайски квартал“ имаше, ако не се лъжа, единайсет номинации за Оскар, той спечели само един (за сценарий), за „Бебето на Розмари“ също (за най-добра женска роля на Рут Гордън). 

  Поразрових се в архивите и видях, че „Деветата порта“ е посрещнат доста хладно при излизането си, а някои писачи дори са го наричали „боклук“, „загуба на време“, „толкова беше зле, че заспах“ и т.н. В действителност, или поне в моята такава, филмът е едно много добре организирано завръщане към корените на демонизма, както в киното, така и в собствената филмография на Полански. През 1968 г. с „Бебето на Розмари“, полякът, роден в Париж, маркира развитието на нов тип жанр, който е съчетание между добре разказана история с моменти на здраво напрежение и мистика. В по-късно време Роман извади на бял свят „Д-р Смърт“ със Сигърни Уивър и Бен Кингсли, а в последните години на старото хилядолетие – „Деветата порта“. 

   Безспорен факт е и че филмът е организиран върху бруталната книга, да точно брутална имам предвид, на Артуро Перес-Реверте – „Клубът Дюма“. Някои издатели години след излизането на филма се сетиха да преиздадат книгата със заглавие... „Деветата порта“, което беше поредното доказателство за безидейност и стремеж към печалби на гърба на филма. Но това е друга тема.

   Оказа се, поне така твърди Роман Полански, че веднага след като прочел книгата на Реверте, той решава, че „... от дяволите, вампирите, и разните му там други същества се получават страхотни истории.“ Така се ражда и идеята за филм, чиято атмосфера да се доближи максимално до тази чисто литературна ангажираност и представа за фикция. Сценаристът Джон Браунджон също идеално е уловил духа на книгата и ни насочва към една опасна игра на думи, която напомня някакъв ритуален обред. Накратко, експерт по ценни и редки книги търси средновековен ръкопис с окултно съдържание. Книгата с дяволски заклинания обаче отваря пътя към измерение, което преобръща целия живот на героя. Създава се илюзията за един безкраен танц с думите, който довежда до представа за свят, изпълнен с ужас, страх и в същото време с привличане, което се мисли като сексуално. Самото движение на героя в този свят, срещите му с пратениците на Дявола – колекционери, странници, прелъстителни жени, подсказва за една класическа творба – АД на Данте, която можете да видите дори и в заглавието на филма. 

   Мисля, че е време да включа в тези редове и името на Джони Деп. Ех, Джони, Джони, ти който отказваш какви ли не роли във филми, ставащи после суперхитове, слава Богу, приел си тази! И явно на Джони му е станала много интересна ролята, защото влязъл във филма по неповторим начин. Дори имам чувството, че буквално е облякъл кожата на главния герой Боб Корсо, експерт по стари книги, себичен, егоцентричен, неуспял писател и влюбен в себе си циник. Обаче... в хода на действието той се преобразява напълно и се превръща в целенасочен, търсещ истината и готов да се бори за всяко парче от нея. Тази метаморфоза е в основата на тежките критики, които филмът получава. Наречен е муден, наречен е скучен, но всъщност той поставя един много кратък и тежък въпрос – Склонен ли си да повярваш или не? Ако отговорът е положителен, пуснете се по насладата от стилно разказана история, заснета блестящо от оператора Дариус Хонджи, който снима „Седем“, „Паник стая“ и „Полунощ в Париж“. Ако пък не успеете да се отървете от ежедневието, произаичното, баналността и съмненията – тогава пропуснете лентата.

   И не забравяйте книгата на Реверте... велика е! При това този жанр не ми е сред любимите.